Friday, March 23, 2007
....::::Умирам ли?:::...
Умирам ли?! Защо ме завиват буреносните облаци.
И златните арфи шептят ми по име... Котките лягат на спомена.
Там е изтръпнало. Почти не боли ме...
Чайките разплитат плажовете,
набраздени и черни минни полета...
Времето отсича предсмъртни пасажи...
Плаче безсилно от ревност морето.
Капят минути, в капчуци мълчание,
ритъм на смътни прежалени дни.
Бедните скитници, влачещи тайните...
Душата никога не ми се довери.
Sunday, March 18, 2007
...::::Прости ми::::...
Прости ми обич моя, непростимото.
Да легна на сърцето ти отломка изгоряла.
Без теб умират покусени дните ми...
почти съм истинска, почти съм цяла.
И трябва да простиш, че имам сили,
да те забравям, нежност след нежност родена...
Да се преструвам, водата горчи ли...
когато съм жадна, само за тебе...
И не последно да простиш, че си отивам
частица вятър и песен - измама...
Последен танц на мъртва самодива.
Да ми простиш, че съм твоя, когато ме няма.
Налага се да ми простиш. Ще искам много.
И да пламне в пламъци над нас небето.
Изгрях със теб, за прошка да мога
всеки ден да разменям без милост, сърцето...
Saturday, March 17, 2007
....::::Не си виновен::::...
Не си виновен.
Няма да търся в гнева си опора.Има и такива дни.
Предполагам твърде много.
Срамуват се от слабостта си,
само слабите хора.
Аз се опитвам, безсмислено...
да те превъзмогвам...
Изпепелила миналото.
Изпих самотата.
Попиват сълзите ми
в любовни остатъци.
Тежки са нощите.
Дните са кратки.
В превес за безумие,
без вяра и мярка...
Мога да падам.
Летенето не ме привлича.
Не си виновен.
Не си.
Обичам те.
...::::Една майка ::::...
До моят гроб една жена донася всяка вечер,
една открадната от Рая теменужка... бледа...Стои безмълвна, нещо тихичко за бъдещето шепне...
И все към снимката му, с празен поглед гледа.
Мирише на сладкиши, на боровинки и канела.
Изпекла му е пак любимите... не ги забравя...
И якето му, под ръка е взела...
защото вечер може да му стане хладно.
Заглажда всеки път с треперещи ръце до мен пръстта...
Такава нежна ласка... за толкова студени дни.
Да бъде майка преданна, дори и след смъртта...
Един порой от вечност... която толкова боли...
Откъснала поредната му теменужка...
Ще дойде ли?!Очакваме я...както той...така и аз...
Ще каже ли по нещичко за утре...
Ще носи ли онези...боровинкови неща...?
При мен отдавна никой не е идвал..Прорастнаха тревите
и името ми върху кръста избледня...
Но тя и за мен,с онази нежност подрежда свещите
с онази любов,и за мене отронва сълза...
Понякога казва тиха молитва,и разкъсва между нас тишината.
После си тръгва,стопява се във топлия мрак.
И нова бледа теменужка,остава да шепне с листата си
..до утре..до следващия път, до новото идване..пак..
Но мина много време...преди да проумея защо
до мен, вместо него,се издигаше една печална,каменна жена.
Сега разбирам....това не беше само нашият дом...
А също и нейн ... и на моята майка...и на всяка една...
...:::Направи това! ::::...
Върни се в мен. Кошмар без име.
На кладата отровна в спомени ме запали.Застреляй ме! Неудържима...
да литна пак в нелепи дни.
Усмихнат в мен, дръпни въжето...
Мойте чувства вързани ги разпилей...
Проклета съм. Проклета....
Над грешките ми пак се смей!
Защото трябва да ме вдигнат,
ярост и позор от пепелта.
Мечтите ми с омраза да изригнат.
А ти ме мразиш... Направи това!
...::::Безвремие::::....
Какво е времето с откраднати стрелки?!
Един часовник в тишината спрял да диша.
И мислите стаени зад безброй врати,
в които моите ръце, безумни пишат...
Когато се препъваш в студ и рани,
блъскам с ярост устните на реалността...
И есенният дъжд кръвта й пали....
Защото в теб не съм пожар.
И пак през релсите на самотата,
ще легнат дните ни от болка покусени....
И никога не чули писъка на влака,
ще станат пак ... в мечти големи!
И мислите стаени зад безброй врати,
в които моите ръце, безумни пишат...
Когато се препъваш в студ и рани,
блъскам с ярост устните на реалността...
И есенният дъжд кръвта й пали....
Защото в теб не съм пожар.
И пак през релсите на самотата,
ще легнат дните ни от болка покусени....
И никога не чули писъка на влака,
ще станат пак ... в мечти големи!
Tuesday, January 30, 2007
...::::Дъждът е най-красивото ти откровение::::...
Понякога е нужно да поплачеш...
И ако остане миг на безнадеждност пак.Вали... вали пороен в мислите на здрача.
И нощите ще бъдат сън и враг.
Не казвай нищо. Не е нужно.
Последно сбогом.Свято съмнение.
За теб мечта. За мен илюзия.
Дъждът е най-красивото ти откровение.
Sunday, January 28, 2007
...::::Вися / в мълчанието на тишината /
Вися в мълчанието на тишината.
Умирам пак изплакала скръбта.Ненужна. Самотна. Непозната.
А всъщност просто жена.
Без имена са мойте любими.
И все безпътни нощите към тях.
Потънала в илюзията за минало.
Аз бъдещето в никой не съзрях.
Изписах толкова поеми, прах...
на вятъра били са те.
Вися.... една отломка на безвремието.
По дяволите, слабите мъже!
...::::Прости ми::::...
Ако затворя очи,
преди да видиш себе си във тях...И отново разпилея дните ти...
в безнадеждност и прах...
Ако оставя писмата ти...
на края на света, в чужда кутия...
И дойда в съня ти
от ревност сълзите да скрия....
Ако никога не изричам твоето име.
Заключено в тъга ... безпаметно.
Изтрии нощта. Забрави ме.
Ако всичко е порив сподавен...
Ако мен ме боли за твоята болка...
само лист от есента понесен.
Ако умирам зад тиха тревога,
удавила всичко в стих или песен
..............
Прости ми!
...::::Ще те изгубя::::...
Ще те изгубя, знам...
с пороя сив ще те изгубя...
когато видиш фалша на обичането.
Твърде груба.
Твърде пряма.
И себична... и отричана.
И ще ме презреш,
че винаги използвам химери...
А всъщност съм плоска
във мислите, тихо изнизани.
В моя свят ще намериш,
онази причина,
за която днес и сама
се презирам.
И всъщност,не крия,
че имам въпроси,
а само сама на ум ги задавам.
И често не знам...
къде си, защо си...
А аз ти говоря...
за бъдеще. Планове.
А всичко е черно.
Смътно, горчиво и реално.
Твърде празнично днес
се поглеждаме...
Твърде различно...
твърде фатално.
Ще те изгубя.
Знам, ще те изгубя.
Но и това е част
от моя егойзъм
Защото пак във тебе ще се влюбя.
За да презрирам като тебе...
сивото.
...::::Смъртта на розите::::...
Тихо вехнат ... тихо розите умират...
как се е случила така студена вечерта...През май... и птиците със залеза отлитат...
Няма, вече няма... връщане назад...
Някой друг ще дойде... ще се загледа в тъгата...
И пак ще заплачат дните за мен...
Не помни! Раздай си спомените без остатък.
Ще се повтаря всеки ден...
В очите на своето дете...често себе си виждам.
И се страхувам, че само майската нощ е различна.
Както обичах... смъртта на розите ненавиждам...
Защото ще свърши , всяко обичане...
...::::Самота::::....
Не си дошъл.А трябваше да бъдем двама.
Да те усетя.Нежно присъствие в тихата вечер.Вкопчила мислите във оправдания. Измама.
Очаквам те тайничко.Булевардът тъжно ми свети.
Не си дошъл. Безкрайността те е подгонила. Далечен.
И дори да очаквам......Как да обичаш?!
Не се тревожи.Запазих мига,в себе си - вечен!
Защото самотата е нещо... твърде лично.
...::::Безсилен::::...
Ако имаше сили...
да преоткриваш пътеките,страст и любов.Очакване,
безбрежни мигове пресътворило.
Преданост. Тайна. Покров.
Да бягаш от тленното.
Да изгаряш от съмнения.
Ако имаше сили
онази, несъществуващата...
ти да намериш.
И в нея да влееш
чувства и рани.
Вкопчил надеждата
в залези ,истини тъжни.
С мечта да изгрееш.
С мечта да потънеш.
Ако имаше сили,
от всеки миг да изтръгнеш покоя
и пак да ме чакаш,
всичко претръпнало в мен да убиеш.
Единствено ти,
намразил поройте ми.
Мен да презираш.
Щеше. Не крия.
Така те поглеждам,
рисувам от мислите.
После те нося,
постлан върху сърце разбито.
Не искам да ме познаваш,
отворена книга
в мен да разлистваш...
Просто е хубаво.
Просто се радвам.
Че ти си безсилен.
Подвластен на една
упорита и стара умора.
Остани си такъв.
Обичам те много.
Да живеят безсилните хора!
Monday, January 15, 2007
...::::Непозната ::::...
С теб се разминаваме, непозат с непозната.
Познаваш ли това което крия зад очите мълчаливо?!Познаваш ли , дъха на самотата...
през твойте мисли така си отивам!?!
Пия капките очакване в сълзите ти!
Ще плачеш ли отново ,някога за мен?!
Оттеква душата, безсмислено питане...
Смени ли се времето?! Празният ден?!
И все... така на една ръка разстояние...
Далечен и скъп, колко нощи съня ми разнищи...
Убивам със поглед проклетото твое мълчание.
Не искаш ли мен?! Не искаш ли?! Нищо!
...::::Добре е да свършва всичко така::::...
Дай ми пак последно причастие...този път ще си тръгна.Целувка за сбогом.
Свършиха песните. Моето щастие.
Махат ми дните с отломки на огън.
Ти си надраснал мойте сбогувания. Далечен.
Обичаш. Живееш. Умираш. Изплел си нощта.
Не се нуждаеш от присъствието ми...вече.
Добре е да свършва всичко така.
Свършиха песните. Моето щастие.
Махат ми дните с отломки на огън.
Ти си надраснал мойте сбогувания. Далечен.
Обичаш. Живееш. Умираш. Изплел си нощта.
Не се нуждаеш от присъствието ми...вече.
Добре е да свършва всичко така.
Friday, January 12, 2007
...:::: Сама си разбивам сърцето ::::...
В албума от спомени... твоята снимка ме гледа.Минават стрелките всяко допустимо мълчание.
Ти и аз ... колко минало в сърцата погребахме!
И няма дума ... за тихо и тъжно признание.
Вързах самотата си, за сляпата надежда.
Три изгубени във нищото поеми.
Пътят ми ... ще свърши толкова нелеп изглежда...
че няма да усетя полъха на времето.
Ще си помахаме от незапомнените нощи пак!
Колко пъти така си разбивам сърцето?!
Изплаквам ненужното ... през вечния мрак.
Сама. От себе си... проклета.
...:::: След мен ::::...
Камбаните се удрят във стените,пищят стъклата в мен
разбити снежни капки... И ритъмът без шум пропада.Сърце, ще дойде онзи, огнен ден
сама кръвта през теб да пламне!
И мигом нощите ще се превърнат във куршуми,
които нямат вече цел и път.
От истината само се страхувам -
камбаните ,след мен да заехтят...
...::::Ти ... / едно откровение / ::::....
Ти, с когото уж случайно се срещаме.
Ти, с когото по едни и същи улици вървим.Така натрапчиво по всичко си приличаме.
В едни и същи вечери не спим.
Ти... знаеш ли колко пъстро жунглираш със дните ми.
Днес е мрачно. Утре през слънце вали.
Не е никога предвидимо, в живота ми
кога ще си тръгнеш, кога ще се появиш.
Разминаваме се, двама непознати...
Но никой от теб не знае по-добре
как вълнението отнася душата ми,
когато уж случайно се срещаме с теб.
Сигурно е лудост. По детски е дори наивно,
да мисля че завинаги това ще продължи.
А може би съм гледала такива филми
и всичко между нас като на лента се върти.
Но както и да е. Така е толкова красиво.
Ти ме гледаш тайно. Аз те гледам скрито.
Никой нищичко един за друг не подозира.
И никой никога за другия не пита.
Сигурно е правилно. Защо да разрушаваме,
света от тръпки в нас с мастило начертан.
В една любов - измислица ,изгаряме!
Сама съм аз. И ти си сам.
Но все си мисля, че е време
да ескалира бурята от страх и съмнения.
Заключените думи - да ги изречем!
И после пак да се оставим на течението.
...:::: Какво съм аз за теб? ::::...
Какво съм аз за теб?! Едно видение.
Полу- прозрачната на рамото тъга.Една откъсната от вечността поема
с която те рисувах през дъжда.
Едно очакване, което недочака,
пролетното утро, намигането на зората.
Необяснимата нежност на вятъра,
с която погалих душата ти.
Какво съм аз за теб?! Една измислица,
излишъкът на кръст върху сърцето.
едно опиянение, твърде убийствено,
да го прегърнеш и задържиш във ръцете си.
Една недойзказана история на дланите,
които вехнеха от прелестта на самотата.
Едното име върху цветята на поканите,
за първото празнуване на тишината.
Какво съм аз за теб?! Едно умиране.
Последната и първата година на сълзите.
Една пустиня, вечното преливане
на топлина и задух през мъглите.
Един копнеж отровен от нощта,
където се потапят във печал звездите.
Прости ми, че съм винаги това,
което ти не си изпитал!
...:::: Твоя образ отразен върху стъклото::::....
Тази вечер е хладно, побиват ме тръпки,
твоя образ отразен е ,върху изпотените стъкла.Няма да видя, кога ще си тръгнеш...
със себе си взел моето тихо -Ела-.
Само твоят образ докосвам във страх,
стъклото в мен до смърт да прелее.
Само твоят образ ... и носещ се прах
през стихийте на времето, в мен ще живее.
Но ти ще запазиш, този, нежният спомен,
как съм потънала в тъмният цвят на очите ти.
Как съм останала... с дъх неотронен
да кажа на някого ,че всъщност обичам те.
Рисувам сърцето си ... върху мътния образ...
стъклото ме чупи... разрязва душата.
Ти си останал ... без нищо отново,
изпили са нощите в теб същината.
...:::: Какво съм аз за теб - ІІ ::::...
Какво съм аз за теб!? Една ирония,
зениците впити в последната догаряща свещ.Една предсмъртна и нагарчаща агония,
от поривите ... сняг...безспирен валеж.
Една единствена и многолика фея,
чийто дрехи са от името ти разпиляни...
Един простор , запечатан пред кея
на твойте очаквания ... пирати за рани.
Какво съм аз за теб?! Едно изкушение,
несбъднат копнеж по плът и червило...
Една последна чест, да литнеш в презрение
към дните безсмислени, дните безсилни.
Една илюзия, ръка за давещ се над разума,
която е изтръпнала да спасява умората.
Едно възприятие в повече от празното,
в което да взираш самотата на хората.
...:::: Какво ще ми остане? ::::...
Какво ще ми остане след години,
две очи отправени към нищото...и бутилка отлежало вино...
със което делника ще нищим...
И ръце от студ помилвани,
снежни преспи по лицето....
Бяхме някога... сега сме минало...
И ще падне черната завеса.
Какво ще ми остане след години?!
Спомен?! По-добре да го изтрия....
И да ми дадеш една причина
този отговор да не открия.
...:::: Слабост ::::...
Аз не умея в любов да прегръщам утехата ,
която ми даваш, безценно и прямо...Аз след тъгата глава не обръщам
да поплача на нечие рамо.
Аз съм просто случайност, в емоция спряла,
безчувствен момент от моменти отронен...
Аз обичам само нашата дълга раздяла...
аз живея само със спомени...
Аз не умея да искам пощада за себе си,
аз обичам да минавам през Ада случайно...
Нямам тъждественост, нямам отражение...
нямам пориви и тайни.
Не се научих да вярвам във хората.
Не се научих, че грешките предшестват тревога.
Оправдавам се само с умората.
Но слабостта не е умора.
...:::: Убиваш ме със поглед ::::...
Убиваш ме. Със поглед ме убиваш.
Стрелите са гравирани, със мойте имена.Довиждане, приятен път, страхливецо...
Ти себе си до мене не позна.
Едно последно сбогом, маха ти небето,
снегът се трупа върху мойте колене...
Последна ласка, смъртта на сърцето,
ще те догони бурята със него на ръце...
Една жена, почти жена ,през вековете,
броди дух, и ангел ... без лице...
Позна ли себе си, по вечните пътеки...
на опрощение, което не дойде.
Убиваш ме. Със поглед ме убиваш.
Стрелите са гравирани, със мойте имена.
Довиждане, приятен път, страхливецо...
Попътен вятър... И вина...
...:::: Нашата песен ::::...
Свирят нашата песен, но ... е различна...
Колко много й взе, този акорд на скрито признание...Тя цялата плаче ... и пее -обичам те-
Ти танцуваш със мен, прегърнал мълчанието...
Стари клавиши, докосват моите спомени...
Колко щастлива се виждам под същите ноти...
Но някой ми шепне ... нещо за -сбогом-
И нашата песен...рисува живота ми...
Колко много танцуващи ... само аз съм залепнала
като статуя, бледа ... със последно дихание..
Да отвърна на твоето чувствено шепнене...
-Сбогом ,любов- танцувай със тайните...
...:::: Цигански живот ::::...
Днес съм тук, отстоявам на вятъра ...
утре съм там, сред всички забързани в делника хора...Срещам само илюзий, говоря само с непознати.
Дъждът се просмуква в сърцето с умора.
Постоянно събирам самота, куфари, мечти...
и бързам към поредната гара, безпътна...
Таксита , билети ... продадени дни...
един си отива, друг се завръща.
Само мойте мисли препускат със времето.
И никога не разбрах ... имам ли дом?!
Този цигански живот ... любов и поема.
Адресът - различен . Небето - подслон.
И ето пак са подредени куфарите пред вратата...
Няма да усети липсата ми никой вече.
Толкова пътища, безименни приятели.
Днес съм една... а утре далече.
...:::: Горчиво кафе ::::...
Последното кафе е най -горчиво.
След теб почука тишината...Очи, които ще ме срещнат срамежливо...
посрещайки с кафето непознати...
Димът извайва лабиринт от подлост...
във който всяка мисъл сляпо се върти.
Изтивам аз, стопена в гордост...
че трябвало е ... може би.
Не изтрезня, едно изкуствено сърце.
Не се изплака, не посмя.
Изпих последното ,горчивото кафе.
Била е важна... захарта.
...:::: Разпиляни чадъри ::::...
Разпиляни чадъри, премята небето...
скъсани дни на дъжд и мъгли...
Кога ще изгрее, неволята клета...
Да падне умората, в тъжни очи...
Илюзий смели, непреходни нови идеи...
Трябва да вярваме в чудесата!
Но това е нелепо. Без чадър да живея.
И път да нямам ... под дъгата.
скъсани дни на дъжд и мъгли...
Кога ще изгрее, неволята клета...
Да падне умората, в тъжни очи...
Илюзий смели, непреходни нови идеи...
Трябва да вярваме в чудесата!
Но това е нелепо. Без чадър да живея.
И път да нямам ... под дъгата.
...:::: Мисля за теб ::::...
Мисля за теб. Осъди ме. Така е.
Мисля за нашите пътища, прах от тревога...Погребах сърцето. В мрак да витае.
Защото за теб, да мечтая... не мога.
Обичам само теб. Осъди ме.Ще падна
в краката ти - милост без прошка, без зов.
Не си ми забранен. Избрах да съм жадна.
Не е коварно. Не е любов.
...:::: Над Ада ::::...
Рицарите на честта, потеглиха рано.
Оседлаха конете, вечните ниски мъгли...Останала тук, с тишината си само...
пиша завета, на мъртвите скални орли.
Летяхме над Ада, галехме портите с черни пера...
Рисувахме бури в проклетото черно небе.
Разляхме вълшебството. С дъх на смола...
Сухите клони се вплетоха в моето сърце.
Всеки миг ще избухне, пожарът му ням...
като жертвена птица...с лунно мастило
Ще рукне кръвта по тънкия чан...
Рисувам следите. Време за милост.
Капе надеждата ...було тъжно в очите.
Безсилна да гоня своята честност, умирам -
легенда за тях... Смелостта на орлите...
В бездната с трепет, вятъра спирам.
Subscribe to Posts [Atom]
